Гайдата
Публикувано от Куцулан на April 04 2007 16:13:58


Гайдата е мехов духов народен музикален инструмент, познат още в древната култура на азиатските робовладелски страни. Разпространена е най-вече в Индия. През 17. и 18. век тя е употребявана на Запад (Франция) и в художествената музика. Композиторите Рамо и Люли са я използвали в своите опери и балети. И до днес тя се среща в почти всички европейски народи. В Италия и Франция се нарича cornemuse , в Англия и Шотландия – bagpipe , в Холандия – dudelsack , в Чехословакия – дуди, в Полша – коза, в Украйна и Белорусия – дуда, в Молдавия – чимпой, в Русия – волинка, в Германия – sackpfeife и т. н.

Съществуват сведения за гайдата по нашите места още от първи век пр. Хр.. Древногръцкият географ Страбон е отбелязал музикалността на южните славяни и тяхното изкусно свирене на гайди и свирки. Гайдата е била употребявана още при старите траки. У нас е била широко разпространена и през османското робство. За това говорят редица документи на хора, пътували през България за Ориента и записали впечатленията си за българските танци и свирни по мегданите. Например полският посланик Христофор Сбератски, минавайки през България на път за Цариград, отбелязал в своя дневник: "... едни скачат, други гайди уловили, а момци и девойки сред свирците пеят..."

В България гайдата е народен музикален инструмент, дълбоко свързан с бита на народа. Като инструмент със силна звучност се среща най-често на хорището (мегдана), на сватбата, на гроздобер, по празници като Трифон Зарезан, при нестинарските и кукерски игри, по сборове и други.

В отделни фолклорни райони на България гайдата заема особено почетно място – Тракия, Североизточна България и Добруджа, а в Родопите този инструмент е от най-любимите.

След кавала и гъдулката гайдата е най-популярният народен инструмент у нас. Среща се почти във всички етнографски области на страната. Най-добрата гайдарджийска школа може да се посочи в Южна България – Тракия и Странджа, и Североизточна България – Лудогорието (Делиормана) и Добруджа. В Родопите е разпространена тъй наречената планинска "каба"-гайда, характерна с ниската си звучност. Втората разновидност гайда е висока, сватбарска, наречена „джура”. Има данни за съществуването и на една почти изчезнала разновидност – това е гайдата-двоянка. В България гайдата се използва, от една страна, като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край, и то понякога с две и повече гайди) и в оркестъра от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др.



Техническо устройство

Гайдата се състои от: мях, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило.

Мехът е направен от ярешка или агнешка кожа. Той служи за завързване на трите главини, в които се вмъкват духалото, гайдуницата и ручилото, както и за вкарване на въздуха от страна на изпълнителя. Главините са три, направени от дряново дърво или от рога на елен, коза, вол и др. Те служат за завързване на меха и за вмъкване в тях шийките на духалото, гайдуницата и ручилото.

Духалото представлява едноставна малка конусовидна тръба със съединителна шийка за вмъкване в главината. На долния край на шийката е поставена малка кръгла кожена клапа. Тя служи да запуши отвора на духалото, когато изпълнителят си поема дъх.

Гайдуницата – най-важната част на гайдата – е дървена конусовидна (отвън и отвътре) продълговата тръба. Тя се изработва от дряново или сливово дърво. На горния й край се намира съединителна шийка с малко каналче, в което се поставя стройката (пискуна). Върху лицевата страна на гайдуницата са разположени 7 пръстови дупки, а на обратната страна (срущуположно на първата малка дупчица) – една за палеца на ръката. Характерна и много важна за гайдуницата е малката пръстова дупчица на лицевата страна. През нея е прекарана малка тръбичка от паче или кокоше перо, която гайдарите наричат "глашник" или "мърморец". Благодарение на нея и чрез различните комбинации на пръстите се получават всички тонове по протежение на целия обем на гайдуницата.

Пискунът е цилиндрична тръбичка, направена от тръстика, скоклика или бъзово дърво. Горният му край е запушен с восък или корк, а долният е отворен за преминаване на трептящия въздух. По тялото на пискуна е прорязано езиче. То е източник на звука. На долния край на пискуна върху езичето и тялото са намотани тънки памучни конци дотолкова, доколкото да държат пискуна прилепнал о стените на каналчето в шийката на гайдуницата. Тези конци играят роля и при настройването. Когато се намотаят по-високо по езичето и тялото, пискунът свири по-високо, а когато се намотаят по-надолу, той свири по ниско.



Ручилото представлява дървена цилиндрична триставна тръба, изработена също от дряново или сливово дърво. По него няма дупки. То се състои от три различни по дължина и външна форма части – сглобки, или както ги наричат гайдарите – "еклемета". Първата част е с две съединителни шийки – едната, по-къса и по-дебела (в която е поставен пискунът), се вмъква в главината на меха, а другата – по-тънка и по-дълга, се вмъква във втората част на ручилото. Втората част има само една съединителна шийка, която служи за връзка между втората и третата сглобка. Последната, трета част е без шийка. На десетина сантиметра от долния край тя разширява диаметъра си, за да резонира исовия тон. По всяка съединителна шийка са намотани конци или е поставен корк дотолкова, колкото да се задържат частите стегнати една в друга и при настройване с лекота да се скъсява или удължава ручилото. Пискунът на ручилото по устройство е като този на гайдуницата, но е почти двойно по-голям по дължина и вътрешен диаметър на тръбичката. Ручилото служи за произвеждане на исовия тон, който придружава мелодията от гайдуницата.

Произвеждането на тона посредством пискуните в гайдуницата и ручилото на гайдата става по следния начин: струята въздух, изтласквана от меха към пискуните, привежда в трептене езичето (пластинката) на пискуна, което от своя страна предизвиква трептения на въздшния стълб в канала на гайдуницата и ручилото.

Силата на въздушната струя, която минава през пискуните, се регулира едновременно от устата, която вкарва чрез духалото въздух в меха, и от лакътя, който притиска меха до тялото.

При отпушване и запушване на дупките на гайдуницата въздушният стълб в канала се скъсява или удължава и по този начин се получават различните по височина тонове.

Гайдата има тази особеност, че като мехов духов инструмент и поради устройството си свири само силно. Друга динамика не може да се постигне. Свиренето на гайда е по-сложно – гайдарят извлича тоновете само чрез различните комбинации на пръстите по дупките на гайдуницата.

В оркестъра от народни инструменти се използват гайди с различна височина. Последната зависи както от големината на гайдуницата, ручилото и пискуните, така и от вътрешния диаметър на каналите им. По-късата гайдуница с по-широк вътрешен конусовиден отвор на канала (отгоре надолу) произвежда по-високи тонове, а по-дългата гайдуница с по-тесен отвор на канала произвежда по-ниски тонове. Апликатурата (пръстовката) и начинът на свирене са еднакви за всички гайди.

източник:
Уикипедия
www.webcrafts.bg
Български гайди
Живи човешки съкровища - България