Мистиката в българския фолклор
Публикувано от Мирилайлай на March 16 2007 09:22:23
Оръжието, както художествен елемент в народната песен, съпътства героите в техните подвизи. То е част от завета, който предците предават на следващите поколения. Кървав завет, който говори за война.

Но оръжието не трябва да се възприема само в прякото му значение, както вещ, която е предназначена да убива. В българския фолклор, оръжието има статут на знание, на магия, на мистично заклинание, с което героите могат да се преборят с всеки противник, който се изпречва пред тях или иска да посегне на народа.

Още от древни времена, по нашите земи са препускали Арис и Марс, боговете на войната у древните елини и римляни.

Представата ни за война, цар е свързана с покоряването на височините, респективно – владетелят на Балкана. Този пръв воин сред всички останали има свое име в нашия фолклор – Слънцето. То владее най-голямата височина – небето. Така хората по нашите земи са възприели небесния властелин както баща на земните царе и воини. В народните ни песни изгревът на слънцето се естетизира като кървава бран срещу тъмнината и мъглите. Зенитът му е като корона, обсипана с бисери. Мистификацията на слънцето в народното творчество стига до там, че от небето то се прехвърля на земята, въплатено в образа на воин, който върху главата си носи „Ясно слънце” – корона, „по се снага ситни звезди” – царска мантия с брилянти. Младостта, загадъчния източник на неизчерпаема сила у този воин, неговите подвизи са препратка към божествената му сила. Предполага се, че от това време датира представата за „лъв”, който и до ден днешен е в основата на българския герб.

В по-късни времена, по бойните полета започнал да воюва герой, качен върху бойна колесница, каквато се среща в Китай и Асирия. Пред стените на Троя, на страната на гърците, се появява тракийски цар в колесница от злато и сребро. В народните ни песни това оръжие битува и до ден днешен: в бойна колесница (срем кочия) шества царят Слънце по небето. В текстове от по-късен период царят Слънце е заменен от Св.Илия.

Тракийският божествен пантеон, в който са вярвали първите заселници по днешните български земи, е характерен с култа към Богинята Майка и древния Конник. Религията на Траките е една от първите монотеистични религии, за които има запазени писмени сведения. Конникът на траките е лишен от визуалния буквализъм на иконите в християнството. Той е символ, който свързва хората с Бог.

Конникът е война, който измества от народната памет героя върху колесницата. Фолклорът дарява коня на ездача с нечувана сила и го превръща в приятел на юнака. Култът към това животно е съхранен и до днес във фолклора на нашия народ. Конят се храни с „бяла загария” (пшеница) и се пои с „руйно вино”. Проявява се както митичния „Пегас”, който запазва живота на ездача по време на битка. Смъртно раненият владетел от народните ни песни казва: ”Кон да цвили – мене да оплаче, кон да рови мене да погребе.”

Последните археологически разкопки в Перперикон подхранват хипотезата, че пътят на Александър Македонски на изток е бил предсказан от тракийските мистици и астролози. Александър и неговият кон Буцефал изграждат типологична жанрова система, която е характерна за българските юнашки народни песни. В епохата на християнството, след IХ в. във фолклора ни се появява странна симбиоза между образа на Александър Македонски, съхранен в народната памет и Св. Георги Победоносец. На източноправославните икони светията е изобразяван винаги на кон с чудотворно копие в ръката, който побеждава ламята -митично същество с трайни корени в народните ни песни и предания.

В материалната култура на българите синонимите за нож са преобладаващи. Това древно оръжие се среща както сатър, меч, ханджар, ятаган, калъч, кама, сабя, шашка и т.н. Това богатство от имена за нож се предопределя от изобилието на метални руди, които се срещат у нас и от разнообразните технологии за изковаване на оръжия от бронз и желязо. Това богатство се е превръщало в гръбнак, който е подържал мощта на народите, заселили се по тази земя.

източник:
Стефан Тенев
www.webcrafts.bg