March 24 2017 07:13:01
Управление
· Начало
· Правила
· Новини
· Статии
· Форум
· Библиотека
· Връзки
· Фото галерия
· Красива България
· Търсене
· Връзка с нас
· Въпроси и Отговори
Последни статии
· Видението при Римската...
· Вълчи празници
· Хумористичният...
· Къде остава...
· Видовден
· Кадин мост (р.Струма)
· Двете земи
· Разгула с мартениците...
Случайна статия
"След време със злато ще купуваме българския фолклор" - статия за пазарджишката народна певица Иванка Иванова - (Народни песни)
Календар/Събития
<< Март 2017 >>
Пн Вт Ср Чт Пт Сб Нд
    1 2 3 4 5
6 7 8 9 10 11 12
13 14 15 16 17 18 19
20 21 22 23 24 25 26
27 28 29 30 31    
Утре:
Случайна снимка
Теми във Форума
Последни теми
· ТАЙНИТЕ НА БАБИНАТА...
· Книги за българските...
· Крали Марко
· ЧЕШМИ И ЧЕШМАРИ
· Видео и филми за...
Горещи теми
· мечкадарските песни [60]
· Здравейте... [59]
· Текстове на народни... [51]
· Събори - къде, кога [40]
· Носии от Тракия и... [34]
Последни коментари
във фотогалерия
за жалост не е, по скоро...
Кюстендил
Когато гледам такива...
красиво е.
Вече намерих рамките (...

в статии
На същия сайт за Видин...
Легенди и предания за...
Статия за Видовден -...
Като съм ходил из...
Един интересен анализ...
Кирилизатор
Екипът на сайта
RSS Емисии
Абонирайте се за нашите емисии

Последни новини
Последни статии
Последни теми
Последни интернет връзки


Видението при Римската кула или легендата на Грозда
Тая самотна кула, която столетия стърчи с остатъка си, като тъжен спомен е свързана с легендата за Грозда. За най-хубавата мома, която се е раждала на земята, от както свят светува.



Хубави били нейната майка, баща й, затова и Грозда била хубава. Любили се Гроздьо и Милкана, по-хубави от кулските ергени не е имало, но Гроздьо бил най-хубавият между тях, най-личният. Хубави били и момите кулчанки. За тях песни са се пеели, но като Милкана втора нийде нямало. Всички моми Гроздьо харесвали. Него любили, но той виждал сред тях само едната, Милкана. Луди, луди били по Милкана кулските ергени, но тя само Гроздьо волела, него любела.
Било късна вечер. Приказвали си те на милканини порти. Изведнъж пушка пукнала. Гроздьо паднал мъртъв. Улучили го право в сърцето. Казват, че мома го била убила. А защо, трудно ли е да се досетите - от ревност. В Милкана гръмнала момата, Гърбуша, Гроздьо ударила. От огън да й изсъхнат ръцете. Погребали го. Оплакала го Милкана, горката, останала тя на тоя свят сама самичка. Останала да живее сама при старата си баба. Никъде не излизала, с никого не говорела. Не дълго време след тая тъжна случка, родила Милкана момиче. Рекла: „На баща си ще бъде кръстена! „ Кръстила е Грозда, на него, на нейната изгора, изгорил й сърцето.

На третата нощ дошли трите. Орисниците. Взели те детето от майчината прегръдка. Разповили му повоя. Положили го на бяла пелена. После наредили те околовръст малкото детенце двадесет и две свещи. Запалили ги. Толково свещи горели, колкото години му били определили те да живее.
- Любовта на майката и бащата е била греховна. Не благословена от Бога! – рекли в хор и трите. В грях са сторили детето. Затова сега ние, трите му орисници предопределяме неговата съдба, неотменимата човешка орис. Нека ориста на детето да бъде несретна. Изкупващ грях на баща и майка. Да дойде ден това детенце да стане най-хубавата мома, що се е раждала на земята. Хубава, хубава, като трите богини на любовта и красотата. Затова нека тя да бъде надарена от нас с нежната миловидност на богиня Лада славянска и омайващото очарование на римската Венера. Нека тази мома да бъде не само желана и обичана от всички, но да бъде и пленителна, като Афродита гръцка. Надарена с божествеността на трите богини на любовта да омагьосва тя с хубостта си мъжете, да ги подлудява. И в деня и в ноща мир и спокойствие да им не дава. Да изгарят те в плам любовен и да умират в луд- луд копнеж по нея. След кратък дъх, орисниците й продължили:
- Но тази мома, пожелана и обичана от всички да не познае любовта. Никога да не познае тя очакванията, вълненията и радостните мигове от първата среща. Да не знае тя що е мъжка прегръдка, що е нежност, ласка и никога де не чуе тя сладкия шепот на момкови устни. Нека тая жива богиня да бъде влюбена единствено в себе си, само в себе си и в никой друг. После дълго, дълго орисвали го те. Чула Милкана. Всичко чула и разбрала. Майчино сърце не изтрайло та заплакало: „ Боже, рожбо, и ти ли ще бъдеш несретно, мама, като нас със тейка ти!” Ядосали се орисниците, разбрали те, че будна е била майката. Никой от смъртните не трябвало да знае ориста, която се дава на децата. Ядна първата жена от тях отсекла: „ Да умре!”. „Не!” – отвърнала втората орисница. Та това е майка му. Детето ще се погуби без нея. Нека тя да живее до тогава, докато го откърми, а после да стане така, както съдбата й отредила.” А третата, най-малката допълнила: „ Да онемее, за да запази тя в тайна ориста, която сме дали на детето”. Станало чудо – онемяла Милкана. Дълго мъчела се тя да каже някому болката си, сирота, не можела да говори, да пише, за да е разберат, та кой ли ти умеел, по онова време да пише и четмо да знае. Тогава по цели дни и нощи плакала Милкана. Мислила си: „ Ще го удуша, да го затрия от земята!” Но майчината обич способна ли е да вземе живота на това, на което живот е дала. А и може ли да се измени съдбата човешка, определена му от Бога – от неговата орис.

Отишла си Милкана тъжна от тоя свят. Отишла си с горчилката на тая грешна земя. Събрали ги заедно. Един до друг. Погребали я до Гроздьо. Бързо минавали годините. Неусетно, една след друга, нижели се те. Расла Грозда, порасла. Като росна роза в градина. От ден на ден все по-дивна ставала. Хубаво било името й , но трижди по-хубава станала тя. Станала мома за чудо и приказ. Като ясно слънце, тънка и висока, стройна, самодивска снага. С коси от злато. А лицето й бяло – кръв с мляко. Веждите й били черни, тънки, па извити, а очите й с дълги мигли, черни въглени, очи ли са? Погледнела ли някого с тия очи, като че ли със стрела сърцето му пробождала.И тоя ерген, завинаги пленен от тях не можел никога, никога да ги забрави, та чак до гроба. Умирал той в копнеж по тия очи, по очите на Грозда. А речела ли някому да се усмихне, тогава бисерните й зъбки, наредени като мъниста, разцъфтявали на усните й като бели цветове на нейната усмивка. И тоя момък, който веднъж видял е таз момина усмивка, зажъднявал за момини й усни. Затова и ергените не заспивали до късни нощи. Бленували те за усните на Грозда, за усните й сочни като малини. Радостна и щастлива била тя, че всички я харесват, че всички я любят, но сърцето й било по-студено и от камък. Ориста й била такава- несретна – да я обичат безнадежно, но обич що е тя да не знай, да страдат по нея безутешно, но да не знае тя що е страдание любовно, дор греховно. Да не познае никога, никога, никога да не познае тя любовта и любовните трепети на жената. А когато нагиздена, пременена, отивала за вода студена, така, както Грозда си вървяла на кобилица с бели менци на рамо и със стомна в ръката, така и хубоста й се отразявала по дуварите на къщята, а старците ставали, кръстели се и благославяли Бога, че са доживели да видят такава хубост. А там горе, до черковата, която скоро съградиха на чешмата, от всички, най- щастлив бил онзи момък, който успявал пръв да й напие водата. Тогава ергените със завист го гледали, как пиел той жадно студна вода от шарената й стомна, сякаш пиел Божествения нектар от устните на Грозда, жаден за нейните целувки, за милувките й. А тя се смеела радостна и щастлива и гледала го с обещаващи очи, като, че ли искала да му каже: „Ето пий сега съм твоя. И не мисли вече за никоя друга. А напиеш ли се от водата ми, тогава иди си ти и запомни – повече не ме търси, но и не дей ме забравя, защото аз пак ще бъда твоя, твоя, но само в твоите мечти.” Всички мъже поглеждала, с покоряваща усмивка пленявала ги тя. Всички подвеждала. Дивна мома, гяволита, мамела ги тя с черните си очи, от които с много сладост, топлота, с нежност поглеждала любовта и като с огнен въглен изгаряла им тя сърцата. Разболяли се ергените от любовна мъка по нея. Моми не задиряли вече, а женените, не лягали и те вечер при невястите си в леглото. Всички били влюбени в Грозда, безумно влюбени в нея. Затова и момите, че и невястите мразели я, ненавиждали я, но лошо не могли да й сторят. Та такава хубост погубва ли се лесно?

Когато се Грозда родила щедър бил Господ към нея, щедър бил и с всичко дарил я. И с хубост, и с ум, и с добро сърце, и хитра била тя, пъргава и работлива, медногласа песнопойка, сладкогласа и още, и още най - добрата игрохорка. Когато по седянки запявала седенкарите се чудели в ръцете ли сръчни да я гледат, на хубост ли да й се дивят, меден й глас ли да слушат, ненаслушали се. Но най- обичала Грозда да запява, когато аргатин ходела по нивята, а най- вече на Стайков лъг, на нейната си нива, със студено й изворче под дървото. Запеела ли Грозда, тогава ако е пролет копачи мотики оставяли, а ако е лято, жътвари сърпове захвърляли. Високо по дървета косачи коси закачвали, па присядали да я послушат, а по някой път и да си поплачат. Много песни знаела Грозда, но най- обичали кулчани да я слушат, щом викнала та запявала песента „Момините жалби”. Тогава на къра всички прави стояли, забравили се да седнат, слушали я и дъх затаили, дума да не изпущат, а Грозда пеела, пеела... „Момините жалби”- най-хубавата кулска песен що се пее по нивята, и думи нареждала, думи като на умряло: „Вило се лъже, развило, само Калина едничка навела клони до земя тихо си ветри говори: - Ветре ле, тихи страннико, постой, почакай, поспри се до мене, нещичко ще ти прикажа. – Озаран тука дохожда, едно ми младо девойче, мене си жалби думаше: -Любовник имах изгора, заран се жени за друга, зарана тука ще дойдат, сватбата да си посрещат. За всяко дърво дар има, за тебе Калино, дар няма. Не щеш ли Калино сал мене. Мрак припада, лъже занемяло, сал вятъра шушне момините жалби.” Последните думи на песента й сякаш са изплакани от Грозда, така че чак сърцето те заболява. Смълчани са кулчаните по къра, натъжени, заслушали се в песнта й. Но нека да ви разкажа за случилото се: -Рано ранила измамена девойка. Пред изгрев слънче, обесила се, а когато сватбари тука пладнили, сватбата да си посрещат, тогава невярно либе, пръв видял е да виси на дървото. Ревнал, та чак гората разплакал, разплакал сватбари. Оставил той невяста от първо венчило, извадил нож та забратка й дърво прерязал, либе прегърнал, заплакал и с остър нож невярно сърце наръгал, в един ден две сватби правили. Първата в черквата, поп Йончо венчал ги, а второ венчило с първо либе под дървото сторили. Изсъхнало след време дървото от жалост по нея, от мъка по него.

А когато празник дойде, щом черковните камбани за вечерня ще ударят, Грозда бърза за хорото на мегдана, на мегдана при Кулите. Цяла Кула, млади, и стари, там са се събрали, кръшно хоро свирят циганите лавутари, кръшно и игриво свирят те. Тамо наша Грозда, на хорото се е хванала с ергените и с момите. Бързо , бързо тя пристъпя, ситно ситни дивна Грозда, на земя не стъпя. Най- хубаво тя играе. А в средата до свирджийте, с ръце на кръста, стои баба Славна, баба Славна, дето всичко тя най-знае. Гледа в Грозда как играе, каже нещо, сочи я с два пръста. Гледа я в краката, в главата гледа, чуди й се та се мае. Най - подир ще се провикне да я чуят всички на хорото „Ора, разберете, мене запомнете, мене Славна да не думат, ако празна дума думам. Като наша Грозда – гиздосия, втора убост няма нийде на земята, но с тая убост и това сръце що го носи, Грозда ще да пати, нещо грозно, нещо лошо Грозди ще се случи.” После вдигне си главата, там към небесата, па започне да се кръсти, да се кръсти и нарежда: „ Гроздо, баба, дано, баба нищо да ти няма. Дано оня що ни свети от високо от небето да те пази, от зла орис – от злото. Света Майко Богородице, закрилнице на жените и на младите семейства, мене, Славна, остаряла – прибери ме, но Грозда млада убавица остави я да живее. Да се радва на живота, да се омъжи, да зарадва и тя некому сърцето. И дълго, дълго пророчицата наша ще се моли на Светата Дева Мария, на Девата с непорочното зачатие.”

... Всички в Грозда гледат. Гледат как играе. Нагиздена, пременена, от играта зачервена, гледат и въздишат, а момкови майки просълзени и те в Грозда гледат, гледат в нея умилени и тихом на Богу се молят: „Боже, Боже, що не може снаха да ми стане, двори ми да светнат, къщата ми да се засмее!” Но кратка била Гроздината пролет. Станала тя на двадесет и две години. Последната й свещ вече догаряла. Веднъж, както у дома си седяла, почувствала болка в гърдите. Сърцето й нещо прекрейнало й, та паднала, после дълго лежала. Свестила се. Трепнала Грозда, разплакала се: „Мамо, мамо, майчице...!” Майка си не помнела. За първи път се сетила и тя, че майка е имала на тоя свят. А вечерта сънувала лош сън, сън прокоба. Сънувала майка си Милкана, дошла при нея да я вземе със себе си. Уж сънувала, пък струвало й се, като че ли всичко това е някаква истина, а и от де да знаеш, ясен бел нейния сън. Навън, една тиха спокойна вечер бе паднала и покрила като с майчино крило отдавна заспалото и вече смълчало се градче. Сърповидният месечко се провирал между малките забързали се облачета и крадливо поглеждал през железата на прозореца, може би любопитен да види момата, заспала кротко в леглото. А вътре, в топлото огнище, скрил се от външната прохлада, безгрижен щурец свирел унесен приспивната й песен. Сънувала Грозда, че тъкмо била раздигала софрата и канела се тя да влезе в стана. Оставало й още мъничко да дотъче и отреже кенареното платно от коприна. Външната врата се отворила и една жена застанала на прага на оджака. С ласкави очи, усмихвала й се тя и гледала в нея с удивление. „Коя ли ще е тая жена? Лицето й ми напомня за някого”. А тя досущ приличала на нея. Сякаш, че Грозда се оглеждала в огледалото. Само дето очите й били сини, ама сини, като на горския синчец, косите и не били златисто руси като нейните, а смолисти, черни паднали на кичури по раменете й и върху заоблените й гърди. „Но това е мама, колко е хубава, я!” С миловидна усмивка жената пристъпила към нея, прегърнала я с нежност и от щастие просълзена, продумала: „Гроздо, Гроздо мама, каква хубава си станала, отдавта не съм те виждала! Някога ти беше едно такова малко бебче - детенце и едва те държах на ръце си. А сега... Но хайде дъще, по-бързо, стягай се, дошла съм с мене си да те взема. Да те водя при тейка ти, той хич не те е и виждал. Нека и той да ти се порадва. Да бъдем заедно с него, с баща ти, така де...” „Мамо, мамо, защо, тук ми е хубаво, не искам да ме водиш другаде!” „Не, не, ще дойдеш дъще, ще дойдеш с мен, неможеш вече стоя отделена от баща и от майка. Кажи ми сега коя друга мома като тебе сама живее. Пък и с тейка ти сме намислили да те задомим.” „За някого, когото не познавам?” „ Не, познаваш го, познаваш го дъще, знаеш го, Вълко на Даковите момчето.” „Мамо, мамо, та той нали умря пролетес”

„Да умрял е, но трябва, дъще, трябва, вече и позастаряла мома си. Не бива повече настрана от хората да стоиш. Ще трябва и да те отредим някак си. Време е вече.” По нататък какво й говорела тя, тамън нищо не помнела, не искала Грозда да отиде с майка си. Но някаква вътрешна сила, покоряващата сила на майчината обич я карала послушно да върви след нея. Изплащила се Грозда. „Да ме женят мене и този умрял, никога, никога!” Нещо изтрополило навън, саборило се. Силна болка жъкнала е право в гърдите. Стреснала се Грозда. От лош сън събудила се. Било в среднощен час. Сърцето й биело лудо, задушавала се. Нещо в гърлото е запритискало. Станала момата изплашена, разтревожена, запалила тя кандилото на иконостаса и пък заплакала, заридала.

„Милостиви Боже, и ти Света Майко Богородице, помогнете ми, искам да оздравея, не, не искам да умра, искам да живея. Остана ли тук, от болестта ще залинея, ще погрознея, а и не искам на смърт да ме носят. Искам да ме има на тоя свят, да се радвам на живота, да се смея, да пея и всички такава да ме помнят, каквато съм била, хубава, хубава, с неповторната хубост на жива богиня. На сутринта долу в Кунчовец махла, Гроздината къща горяла. После съседите й дълго ровили в пепелището. Нямало нищо остало от нея. Къде е отишла никой не знаел. След време хората думали, че турци я били отвлякли. Там в Стамбула, в харема на султан Абдул - Азис, най-хубавата ханъма била тя. Гюла, Гюлхан, нашата Грозда.

Изтекли няколко години от тогава. Било късна нощ. Връщал се дядо Марко Пункин, закъснял от колибата си по коларския път от към черкезкото село, долу в Пунга. Тончо на завоя, при Турския кладенец, там където сега са водопойните корита за добитъка, изведнъж секнал тропота на колата. Воловете спрели запъхтени на място. Не искали да се помръднат по нататък. Понадигнал се дядо Марко та взел с остена си воловете да подканя. Погледнал той към Римската Кула и що да види. Мома, мома седяла там, съвсем сама, със сребърна хурка и със златно вретено къделя вълна прела тя. Познал я. Милканината щерка била. Изплашил се той. В потайно време било. Понадигнал се пак в колата, та ревнал: „Айде Белчо, Мурджо, дий, дий...” Така, както си седяла момата изчезнала като, че ли в дън земята. Чак тогава воловете тръгнали, потеглила колата. Разбрал тогава дядо Марко грешката си: „Не трябваше да се обаждам, разправял той, уплаших азе момата!” Но и него хем го било дострашало, хем искал да я погледа, да й се подиви. Стар бил дядо Марко, но меракът му още не бил угаснал. На другия ден мълвата по къщята се разнесла. От тогава, всяка година, всеки път в лунните нощи, от Русалската неделя, та чак до Свети Илия, към полунощ, когато всичко живо спи и когато на небето приплавали едри трепетни звезди, тогава земята под древната Кула се разтваряла и Грозда излизала от там. Излизала тя от долу седнала на бял камък от мрамор и с тънка хурка сребърна и с нежни си пръсти бързо, бързо, въртяла златното си вретено и прела тънко, даже по-тънко и от паяжина. Тогава кучетата спирали да лаят и кротко свеждали глави. Щурците не щуркали вече, а бързият повея Горнякът и той спирал посред пътя си, за да погледа момата ненагледна. Само влюбеният славей, само той не спирал песента си. Пеел нежните си песни, скрит в клоните на люляците, израсли в дворите на бейската къща, на кулския бей – Мехмед Али ефенди. Пеел славеят своите песни, за нея, за себе си пеел. А те били толкова нежни и така тъжни, че разплаквал всички, които го слушали. Слушала го Грозда, не виждала тя славея в клонака, но поглеждала към него, по посока песента му. Усмихвала му се. А сетне се смеела, смеела се дълго, но смехът й не се и чувал. От другия свят била тя, от света на мълчанието, затова не се и чувал безгрижният й смях. Знаела Грозда, че този влюбен славей, който й пеел в ноща, е онзи омагьосан в приказките момък, който пръв при залез слънце идвал тук, за да я чака, за да я види и с най-нежните си трепети на сърцето, да й каже, че я люби. А момците дошли да я видят, затаили се до плетища, гледали я захласнати и забравили се от Гроздината хубост. А когато първи петли пропявали, тогава сепвала се Грозда, прибирала тя златно си вретено, и тънка хурка сребърна и изчезвала, като че ли в дън земята отивала. Слизала Грозда в кладенеца, изкопан от хунският вожд Атила. Изкопан долу в основите на запазената днес Кула. Казват огнен змей бил я харесал тогава. И с огнен дъх той къщата й запалил. Грабнал я и я отвел, невяста да му бъде, там долу, под руините на кастела. Чак на съмняло, когато градчето се огласяло от хорската глъч на стопаните работливи, отиващи на къра, от тропота на колата и от медния звън на чановете, и блеенето на стадата, извеждани на паша, тогава, момците се прибирали омаяни, от видението при Римската Кула, омаяни и пленени от хубостта на тяхната Грозда, до която, никой, никой от тях не бе се докосвал до нея, но докосвала се тя всекиму до сърцето. Кога за последен път Грозда са видели, кулчани не помнят. Само тая самотна Кула знае. Само тя помни, дълбоко в себе си скътала спомена за онова далечно минало, за ония стари времена, кагато в нейните скути се е появявала момата, най-хубавата, която се е раждала на земята, откакто свят светува. Запазила тя за себе си най-хубавият си спомен, за най-хубавата мома кулчанка, за Грозда.

И наистина по онова време старите люде казвали за нея, за Грозда, че тя е била жива богиня и хубава като нежен цвят, сякаш не от този свят, надарена щедро от горе от Бога, с хубост небесна. И от тогава всеки божи ден право пладне, небесното светило – Слънцето се издигало горе на небосвода господен и спирало на място сякаш заковано пътят си небесен там към безкрая, радостно и щастливо за да се погледа на момата ненагледна.

източник: vidin-online.com - на оригиналната страница, откъдето е взета тази статия, историкът Илия Дочев е представил и кратка история на Римската кула.
снимка: mapio.net
Коментари
#1 | Куцулан на February 28 2017 17:26:48
На същия сайт за Видин има около 60-тина легенди - тук
Добави коментар
Трябва да сте влезли в профила си за да публикувате коментари .
Оценки
Оценяването е възможно само за регистрирани потребители.

Моля влезте в профила сиили се регистрирайте, за да гласувате.

Няма публикувани оценки.
Превод с Гугъл
Вход
Потребителско име

Парола



Все още не сте потребител?
Натиснете тук да се регистрирате.

Забравили сте си паролата?
Поискайте си нова тук.
Поговорки
Орали мухите върху рогата на вола.
Потребителска анкета
Бихте ли се съгласили детето ви да учества във фолклорна трупа за изучаване на българските празници и обичаи

Да
Да
98% [50 Гласували]

Не
Не
0% [0 Гласували]

Може би
Може би
2% [1 Глас]

Гласа: 51
Трябва да влезете в профила си, за да гласувате.
Започнала: 24/12/2011 18:00

Архив на анкетите
Чат
Трябва да влезете, за да публикувате съобщение.

28/02/2017 09:42
Кво да ви кажа - вече 10 години сме тук Clap

30/10/2016 19:28
Здравейте,СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ-ЧЛЕНО - ВЕ НА ЛЮБИМИЯ МИ САЙТ,А И НЕГО- ВИ ГОСТИ! Обръщам се тук към всички вас с гореща молба- НАСОЧЕТЕ МЕ КЪМ БЪЛГАР






24/05/2016 16:35
Чести 24-ти май на всички членове на Любимия ми Сайт! Честит 24-ти май на неговите създатели и радетели той да е такъв и да съществу ва! Честит 24






27/09/2015 16:50
Здравейте! Бих искала да помоля за съдействие. Необходим ми е текстът на родопската песен "Дума са дума от стари люде", изпълнявана от трио "Р






10/06/2015 07:50
Здравейте, много моля за седействие. Спешно търся Българска песен, изпълняват я по сватбите. Която се изпълнява от мъж и до колкото разбрах






21/03/2015 08:04
Скъпи приятели, ИМАМ МНОООООГО ДА НАПИША И ПО ПРЕДЛО ЖЕНАТА ОТ МЕНЕ ТЕМА "ЗМЕЙОВЕ,ДРАКОНИ...
", А И ДА ВИ ПРЕД ЛОЖА ЕДНА НОВА ТЕМА. Разни пробл






21/03/2015 07:59
Честита Пролет на всички приятели и почитатели,и посетите ли на Любимия ми Сайт Честита Пролет на неговите Админи - стратори!!!ДА СТЕ ЖИВИ И






20/04/2014 10:17
Весели празници Thumbsup

19/04/2014 15:30
ХУБАВИ ВЕЛИКДЕНСКИ ПРАЗНИЦИ НА ВСИЧКИ ВАС - ПРИЯТЕЛИ НА ЛЮБИМИЯ МИ САЙТ!



03/03/2014 13:29
Честит 3ти март.


Гласувайте за нас в BGtop

Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!!



Време: 0.11 секунди - 36 Търсения 22,704,196 уникални посещения


Powered by PHP-Fusion copyright © 2002 - 2017 by Nick Jones.
Released as free software without warranties under GNU Affero GPL v3.